Жестокостта се хвали с множество лица:
присвити устни, каменно лице, ръце в кръстоска, ледено сърце;
това е първото и лесно да се разпознае по свойта явност и лесност да нехае.
Очи присвити с вдигнати вежди, уста покрити с мъст, пак не боли,
Защото видни са и с поглед на юнак се местят мигом като теле във влак.
Едно от другите жестокостни лица е, когато смеем се на хорската вина:
човекът сбъркал е и носи си петна, а аз издигам се като вълма вълна
и смятам са за чист като светец, а онзи – за пропаднал в бой боец.
И тъй като нагазих до крака във блато с ръст далеч над рамена,
не мога да не взра се в бучка кал със надпис „Грижа за ближния“, в която съм провал.
Не знам дали при вас е като с мен, но грижата за ближния е като семена на лен,
които никога не могат да пораснат поради жестокостта, която не искат да надраснат.
Познавам още множество неща, които тук не ща да спомена,
защото прокопават в глъбина ждрела от бездни, стигащи дъна,
които рядко някой дръзва да дълбае поради ужасите, които ще извае.
Това е всекиму известно и за обяснение е лесно.
Необяснимостта произлиза от твърдта, че цялото е чисто от тъжба
и сякаш неспособно да желае от калната жестокост да се откопае.
Това на практика не е така, защото калта е лепкава, когато е в блата.
Излезе ли на слънце на брега и влезе ли в река от бистрота,
изсъхва и изчезва без каприз като глухарче духнато от летен бриз.
Лил
27/05/2014