Някога много отдавна на земята имало една страна, в която продавали и купували сърца. Ще кажете, как е възможно това? И защо е трябвало да го правят? Защото хората искали да удължат максимално живота си и защото за разлика от сега, те можели да изваждат и да слагат обратно в телата си своите сърца. Това им позволявало да правят с тях някои неща, които хората сега не могат да правят: да изрязват или да добавят части от тях, или да ги заменят с нови сърца.
Ако някой бил преживял предателство или измама, или изоставяне, или някое друго разочарование, той можел да отреже онази част от своето сърце, която била наранена, и да я изхвърли, за да не чувства повече болка. Обикновено това не се случвало веднага, защото хората били намерили начини за притъпяване на болката като днешните лекарства, спиртни напитки, забавления, игри и най-вече заместители: имало цяла индустрия, която се занимавала с производството на роботи и обучението на хора, които трябвало да заместват истинските приятели или родители, или деца, или съпрузи…
Но каквито и колкото заместители да измисляли, в един момент разочарованията ставали толкова много и се наслагвали до такава степен, че вече нищо не можело да притъпи болката и човек или трябвало да живее с нея, или да изреже съответната част от сърцето си и да я изхвърли. Оттук нататък той имал две възможности: да престане да чувства изобщо или да си купи ново сърце. В крайна сметка той винаги стигал до момент, в който трябвало да си купи ново сърце, защото не можел да го изрязва до безкрайност.
Под „ново“ сърце разбирайте „истинско“ или „изкуствено“ сърце. Под „истинско“ сърце разбирайте сърце на човек, който или се бил отказал напълно от своето сърце, или бил продал сърцето на друг човек, който поради различни причини не бил в състояние да задържи илида опази собственото си сърце. Под „изкуствено“ сърце разбирайте сърце, произведено във фабрика за сърца, каквито имало в изобилие в онази страна.
Поради жизненоважното си значение технологията на изкуствените сърца била много напреднала и най-новите варианти можели да имитират доста успешно всички положителни чувства (отрицателните не били „разработвани“ по подразбиране). Но първо, те били изключително скъпи; второ, не били достатъчно издръжливи; и трето, не били истински. Оказало се, че само Господарят на сърцата, който слагал в хората първоначалните им сърца, знаел как се правят истинските чувства. Мълвяло се, че това ставало, като той откъсвал част от своето сърце и вливал част от собствената си кръв, но това били само слухове, които никой не можел да докаже. Истината е, че хората се раждали с чувстващи сърца и че никой не бил успял да произведе такива сърца, колкото и усилия да полагал и каквито и технологии да прилагал.
Затова истинските сърца били най-скъпи и най-търсени, а най-много от всичко се търсели сърцата на бебетата и на малките деца, защото те били най-незасегнати, най-жизнеспособни и най-перспективни. Сигурно ще кажете, ама как така, кой би могъл да вземе сърцето на едно невинно бебе или дете, и да го продаде на някой възрастен? Това не е ли жестоко? Е, хората от онази страна не го смятали за жестоко – смятали ли го за сраведливо. Те казвали, че човекът, който бил живял толкова дълго, бил допринесъл със своя живот и дейност за благоденствието на нацията и заслужавал да получи ново сърце, за да продължи да допринася. Освен това те били разработили специална технология за произвеждане на бебета без бременност и раждане (нещо като клонирането), поради което не ги смятали за истински хора.
За хората, които се раждали по естествен начин и които продавали своите сърца, винаги били осигурявани изкуствени сърца, които били сменяни на определен период от време, така че те живеели доста продължително – всъщност докато можели да си купуват сърца (или когато умирали от болест, но това се случвало много рядко, тъй като почти нямало нелечими болести). Но бебетата, които били произвеждани по изкуствен начин и чиито сърца били изваждани, умирали. Мълвяло се, че Господарят на сърцата ги взимал при себе си и им давал отново сърца, пълни с всички прекрасни чувства и преживявания, които биха имали, ако биха живели, и дори нови такива, но това също били само слухове, които никой не можел да докаже.
Както можете да предположите, търговците, които се занимавали с купуването и продаването на сърца, били едни от най-заетите и най-богатите хора. Но това не била лесна работа. Различните хора преживявали различни разочарования в различна степен и в различни комбинации, което налагало търсенето на конкретен вид сърце за всеки отделен човек. Търговецът трябвало да направи „снимка“ на сърцето на своя клиент и да намери сърце според тази „снимка“. Били създадени кардиобанки със „снимки“ на повечето налични сърца, но тези кардиобанки били също машини и не можели да заместят напълно хората. Те не можели да преценят колко успешно новото сърце ще замести старото (особено в областта на чувствата) и не можели да дадат никакви гаранции за бъдещето. Точно тук било мястото на търговеца! Той трябвало да направи това, което машините не можели: да сравни двете сърца и да прецени на базата на тяхната съвместимост и несъвместимост (съвместимост за положителните чувства и несъвместимост за отрицателните) какво ще бъде бъдещото му поведение в новия му притежател.
Ето защо той трябвало да бъде експерт в много области: биология, химия, физика, математика, социология и най-вече психология. Но освен притежаването на знания, търговецът на сърца трябвало да може да долавя и да разбира максимално добре чувствата на човешките сърца, което означава, че той не можел да изрязва онези части от своето сърце, които отговаряли за чувствата. И не само това, но след всяка сделка част от чувствата на неговите клиенти се „захващали“ за неговото сърце и оставали там завинаги. Освен че това просто било така, то било и необходимо, за да може да си върши добре работата и да разширява кръга на своите услуги. Сами разбирате, че добрите търговци на сърца не били много, много добрите били малко, а най-добрите се брояли на пръсти, да не кажа пръст!
Сред най-добрите, ако ли не най-добрият, бил Симон. Защо бил най-добрият? Тъй като не съм търговец, не мога да ви отговоря изчерпателно на този въпрос, но мога да ви кажа какво говорели хората за него. Говорели например, че при него нямало провалена сделка. Понякога можело да изглежда, че има, но това било така само на външен вид или за момента. Той винаги постигал целта си. Нямало човек, който да се срещне с него и да си тръгне от тази среща, без да продаде сърцето си и да си купи ново сърце. Той бил толкова добър психолог, че веднага съзирал основната нужда на човека и насочвал разговора в тази посока. Ако се случело така, че човекът нямал нужда или нуждата му не била толкова назряла, че да налага смяна на сърцето (защото, макар и рядко, при него попадали и такива хора, тъй като пред дома на всеки търговец на сърца имало невидима мрежа от импулси, които отклонявали ходещите по тротоара така, че да завият към неговата врата), той успявал да накара човека да повярва, че я има и че не може да продължи да живее по стария начин (което автоматично водело до сделка).
Сред методите, които Симон използвал, имало „оръжия“ от рода на „тежката артилерия“ като рязко повишаване или понижаване на цената, изнудване, блъфиране, даване на лъжливи обещания, натиск, измама и дори отказване, но много по-често той пускал в ход „оръжия“ от „леката артилерия“ като предразполагане, изслушване, съчувствие, снизхождение, одобрение, ласкаене и най-вече възвеличаване. Последните две се оказвали особено ефективни. Най-накрая човекът продавал сърцето си доброволно и с радост, защото смятал, че не само извършва благородно дело, като помага на ближния си, но и прави добро на себе си, като се освобождава от сърдечната болка и удължава живота си. Симон също приключвал сделката с чувство на удовлетворение и гордост. Та нали и двете страни получавали това, което искали!
И все пак, имало едно изключение: човекът сам да пожелае да остане със старото си сърце, но шансът това да се случи при Симон бил… нали разбирате какъв? Какъвто е шансът на паяка да избяга от скорпиона или на мишката да избяга от лисицата, или на гълъба да избяга от ястреба! И все пак, този шанс съществувал. Защото много, много отдавна, преди хиляди години, Господарят на сърцата бил постановил следния закон: който откажел да продаде сърцето си през целия си живот, най-накрая го запазвал завинаги. С него ставало същото като с убитите бебета, но с една малка разлика: Господарят на сърцата първо очиствал сърцето от всички лоши чувства и преживявания, след което обогатявал добрите, като снабдявал липсващите и допълвал непълните. Почистването на сърцето ставало, като той взимал от своята кръв и я наливал в сърцето на човека дотогава, докато от него излезе цялата мръсотия. А обогатяването ставало, като той откъсвал част от своето сърце и я добавял към недостигащото или отсъстващото. Говорело се, че това било само началото и че по-нататък той изпълвал сърцата на тези хора с още по-прекрасни чувства и преживявания, които не могат да се опишат с думи, но и това били само слухове, които никой не можел да докаже.
Никой не можел да докаже и какво се случвало след смъртта със сърцата на онези, които ги продавали и заменяли. Говорело се, че те също отивали при Господаря на сърцата (защото на практика те били негова собственост), но той не можел да извърши с тях процедурата с очистването и обогатяването, защото не се знаело с кое точно сърце да направи това. Искам да кажа, че човекът, който бил продал сърцето си веднъж и си бил купил второ сърце, представлявал вече две личности; този , който бил продал сърцето си два пъти и си бил купил трето сърце, представлявал три личности; който бил продал сърцето си три пъти и си бил купил четвърто сърце, представлявал четири личности и така нататък. Само понякога Господарят на сърцата правел изключение: ако човекът, чието сърце било продадено, когато бил бебе или малко дете, и не съзнавал какво става, той прехвърлял втората личност върху онзи, който го бил продал и така човекът, продал сърцето си като дете, ставал една личност.
Разбира се, почти никой не допускал възможността, че това може да бъде истина, тъй като всички умирали по един и същ начин: сърцето преставало да бие и тялото се вдървявало. Очевидно нямало никакво значение дали си си бил продал сърцето и колко пъти си го бил продал или не си го бил продал. Вярно, никой от тях не можел да се самороди или да избегне смъртта, но пък можел да се обезболи и да удължи живота си максимално. А какво по-добро от това?
Симон бил твърдо убеден в достойнствата на своята професия и я изпълнявал достолепно, старателно и всеотдайно. Списъкът със сключените сделки бил дълъг и разнообразен и изобилствал с всякакви странности.
Така например имало едно момиче, което бил убедил да продаде сърцето си и да си купи изкуствено сърце от най-ново поколение, с което да може да имитира различни чувства толкова успешно, че другите да не разберат, че са имитация. Тъй като чувствата пораждали у другия човек същите чувства, много хора, които общували с това момиче, се излъгвали и му отговаряли с истински чувства, след което разбирали, че били излъгани, и с течение на времето ставали клиенти на търговците на сърца. А момичето изпитвало удоволствие от тази игра.
Едно момче продало сърцето си, за да си купи и имплантира чип, с който да може да чете и да запомня мислите на другите. Така той можел не само да влияе върху живота им, но и да продава събраната от него информация – в името на тяхното собствено добро и на обществения ред, разбира се.
Една майка продала сърцето на своето дете, защото смятала, че не вървяло в правия път и че заменяйки сърцето му с по-подходящо, му прави услуга, тъй като му помагала да си оправи пътя.
Тук ще направя малко отклонение, за да ви обясня какво разбирали хората от онази страна под „прав път“. Всъщност по този въпрос нямало единодушие, пък и нямало как да има, защото всеки смятал себе си за най-прав. Едновременно с това обаче всеки смятал и другия за прав! Е, не толкова прав като него, но достатъчно прав, за да може да осъществи тази правота на практика. Така всеки можел да прави каквото си иска, стига да не вреди на другите. Ако все пак се стигало до момент, в който някой смятал, че другият му вреди (което нямало как да не се случи – при толкова различни представи за правота, често пъти имало „конфликт на интереси“!), проблемът най-лесно се разрешавал със смяна на сърцето на единия от двамата, така че интересите да съвпаднат. На въпроса как се определяло чии интереси да надделеят, отговорът се получавал, като интересите на двете страни се претегляли на една везна, и чиито интереси били по-тежки, те обуславяли изхода на сделката. Това в мнозинството от случаите било достатъчно убедително за всички участници в сделката, включително и за продавача.
Няма да ви разказвам за по-обичайните случаи с хора, продали сърцата си, за да си осигурят определен стандарт на живот или да направят кариера, или просто да не правят нищо, нито за още по-тривиалните с купуване на мотор или телевизор, или бижу, или рокля, защото те не представляват особен интерес, тъй като не изисквали кой знае какви търговски умения. Просто трябвало да се покаже обектът на желанието на въпросния клиент под някаква форма (картина, образ, мисъл или внушение), и той веднага склонявал.
Разбира се, най-лесно било продаването на сърца на хора, които сами искали да сторят това, за да си спестят повече разочарования. Такъв бил случаят с един млад мъж, който поискал да си купи сърце без спомени за родители, защото неговите родители го били изоставили и той дори не знаел имената им. Този проблем бил заел почти цялото му сърце и нямало как да го изреже, без да накърни способността му да живее. Една млада жена си купила сърце, което да не изпитва никакви чувства към мъже, тъй като била преживяла няколко несполучливи връзки и била решила повече да не позволи да се случи това. Един служител се отказал от своето сърце, защото то било толкова претоварено със спомени за унижения, подлости и измами, че не можел да си представи как ще продължи да работи със старото си сърце в старата среда.
Веднъж обаче при Симон дошла една жена, която не отговаряла на нито един от критериите за продавач или купувач на сърце. Само един поглед му бил достатъчен, за да прецени това. Но първо, той никога досега не бил връщал клиент и, второ, очите на жената изразявали такава умолителност, настойчивост и решителност, че той не успял да реагира веднага. Секунда по-късно Симон вече вървял пред жената по коридора към вратата на своя кабинет и се успокоявал с мисълта, че този инцидент няма да му отнеме много време и че в 12 часа започвала серията от срещи с пет нови клиенти и пет почти приключени сделки. Просто трябвало да направи „снимка“ и да я покаже на жената, за да я убеди, че сърцето й е изхабено и не струва нищо.
Това ставало на един апарат, който се наричал „кардиоисториограф“ (съкратено „киг“) и който на външен вид изглеждал като сърце. Не че това имало някакво значение (защото в случая не била толкова важна формата, колкото функцията), но хората в онази страна решили, че трябва да изглежда така. Разбира се, няма да мога да ви обясня с тънки подробности начина на функциониране на този апарат, защото в моята страна технологията не е достигнала този етап, но мога да ви кажа някои основни неща. Сърцето се поставяло в горния край на кига, след което се задействала сложна комбинация от системи, които го анализирали на базата на още по-сложна комбинация от показатели (физични, химични, биологични, етични, астрономични, аксиоматични, хипотетични,исторически, социологически, политически и множество други ), в резултат на което апаратът се „изпълвал“ с описания, изображения и събития, които били не само едноизмерни, двуизмерни и триизмерни, но и четириизмерни (имам предвид „времеви“ или по-скоро „миналовремеизмерни“). Когато процедурата приключвала, в долния край на кига се получавало нещо като копие на сърцето, съдържащо в сгъстен вид цялата снета информация, което се изпращало за съхранение в кардиобанка. Забравих да ви кажа, че най-добрите търговци притежавали собствени кардиобанки с уникален набор от сърца, които често пъти не можели да се намерят никъде другаде и чиито цени стигали космически числа.
Симон поставил сърцето на жената в апарата и зачакал. Обикновено първите резултати се появявали след няколко минути, а цялата процедура траела между половин и един час. Сега обаче апаратът мълчал. Минал половин час, минал час, минал час и половина, а кигът не показвал никакви признаци на работа. Симон дори си помислил, че може би има някаква повреда, което било почти невъзможно, тъй като той притежавал най-новата версия на самопоправящи се апарати с двестагодишна гаранция, които работели безотказно. Във всеки случай, точно когато се чудел дали да се свърже с компанията производител или да се откаже от заниманието изобщо, кигът започнал да се зарежда. Имало нещо доста странно обаче. Обикновено изображенията още в самото начало показвали основната причина, поради която човекът искал да продаде сърцето си, тъй като това чувство доминирало над всички останали, но сега тази информация липсвала. Фактът сам по себе бил достатъчно заинтригуващ, но това не било всичко. Изображенията били толкова неочаквани, нестандартни и наситени със събития, че били трудни за проследяване дори от търговец от ранга на Симон.
Той видял как жената била родена в една от фабриките за бебета за сърца и как бебето било изхвърлено в контейнера за отпадъци, защото имало дефект на сърцето и не ставало за продаване. Случайно оттам минала една сестра и, чувайки бебето да плаче, го взела при себе си и го отгледала като свое дете. Но в училище момичето дълго време не можело да се сприятели с никого, защото в онази страна всички деца получавали при раждането си номер, с който автоматично били разпределяни по групи, и никой без такъв номер не можел да влезе в група. Веднъж обаче се случило така, че то спасило едно момче от удавяне в близката река, което се било заплело в корените на дърветата от брега. Друг път помогнало на болно момиче да навакса материала от училище, като ходело всеки ден у дома му и му преподавало пропуснатото. По-нататък една от сестрите му се разболяла от бъбречна недостатъчност и то дарило единия от бъбреците си на нея, тъй като се оказало, че не само сърцето, а и всички останали органи били подходящи за трансплантация. После спечелило няколко конкурса по рисуване и няколко олимпиади по математика, което му позволило да влезе в най-добрия университет и да получи образование като архитект. Симон видял част от нейните проекти и като човек с развито естетическо чувство, бил впечатлен от тяхната простота, изящество и функционалност. Видял също и първата й любов с колега от университета, която завършила с раздяла, тъй като колегата й така и не успял да приеме произхода й. Видял и втората й любов, която също приключила с раздяла поради появата на друга жена. Видял и третата й несподелена любов поради различия в намеренията за бъдещето на връзката. Видял най-сетне брака й с човек, дошъл при нея като клиент, привлечен от ненатрапчивата красота на нейните сгради. Видял как двамата съчетали своите умения и усилия не само в общ бизнес, но и в отглеждането на трите си деца. Как после бизнесът западнал поради недалновидна политика на няколко поредни правителства и общо влошаване на бизнес климата в страната. Как мъжът й се разболял от рак и починал след две години борба с болестта, през която двамата се подкрепяли един друг и продължили да възпитават децата си. Децата им се оженили, родили се внуци, но обстановката в страната така и не се подобрила, затова те решили да си търсят късмета в чужбина, оставяйки шесте си деца на грижите на майка си, докато си намерят работа и се устроят. Това било станало преди година и половина и жената вече била свършила всичките си спестявания. От два месеца била спряла да плаща сметките за жилището, а от няколко дни едно от внучетата й се било разболяло и тя нямала пари да му купи лекарства.
Симон гледал и се питал как жената много отдавна не била станала клиент на някой от търговците на сърца, но изведъж забелязал нещо, което дотогава не му се било случвало. Докато кигът се изпълвал с информация, сърцето-модел, съхраняващо информацията в сгъстен вид, започнало да се образува при изхода на кига. При досегашните му клиенти това ставало за броени секунди и той почти не го забелязвал, защото вниманието му било заето от анализирането на случващото се в кига. Сега обаче събитията били толкова необичайни и връзките между тях толкова рядко срещани, че понякога системите за секунди блокирали, докато намерят съответния начин на архивиране. Забележителното в случая обаче било това, че мини-сърцето – макар и в незавършен вид – изглеждало по различен начин от всички останали: необикновените по характер и последователност комбинации от идеи и събития, съхранявани като образно-събитийно-времеви информационни блокове и блокосъчетания, излъчвали различни по сила, вид и взаимосвързаност светлинно-звукови сигнали и предизвикали необичайно чувство на задоволство, възхищение и наслада, неизпитани от Симон никога до този момент. Имало и някои тъмни области, но той не ги забелязал, защото светлите били привлекли цялото му внимание.
Той толкова бил завладян от случващото се, че не чул нито първото, нито второто, нито третото, нито четвъртото, нито петото, нито шестото, нито седмото, нито осмото, нито деветото, нито десетото позвъняване на вратата. Минали три, минали четири, минали пет, минали шест, минали седем, минали осем, минали девет, минали десет часа, а кигът продължавал да се зарежда с все по-красиви и по-рядко срещани идеи, събития, емоции и ефекти.
В един миг Симон отклонил погледа си от кига и погледнал към жената. Тя се била свила на стола, на който седяла, и спяла. Тялото й изглеждало още по-умалено и по-съсухрено отпреди. Той бил озадачен и смутен. Някакси не можел да направи връзка между това непривлекателно тяло и уникалната прелест на зареждащото се мини-сърце. Но и двете били факт. Той местел погледа си от жената към сърцето и обратно и мозъкът му работел трескаво.
И тогава се случило нещо необикновено. При едно от тези отмествания на очите той неволно навел глава и погледнал собственото си тяло. Търговец от неговия ранг трябвало да се грижи за тялото си, така че той изглеждал доста запазен за годините си и никой не можел да му определи възрастта. Но внимателното вглеждане можело да долови някои издайнически места: малки бръчици по кожата на ръцете и краката, слабо подуване на ставите, леко изкривяване на костите, едва доловимо наедряване около корема, още по-незабележимо отслабване на мускулите…
Изведнъж му хрумнала невероятната идея да направи „снимка“ на собственото си сърце! Имал един стар апарат, който не бил толкова толкова модерен и верен като работещия в момента, но щял да свърши работа. Пък и той бил работил дълги години с него и можел да го използва максимално. Симон извадил сърцето си и го поставил в кига. Ефектът от това действие сигурно щял да бъде също толкова поразителен и изумителен, колкото при зареждането на мини-модела на сърцето на жената, ако търговецат се бил сетил да направи това, преди да види резултата от „снимането“ на нейното сърце, но той бил вече „подготвен“. Независимо от „подготвеността“, несъвършенството на апарата и липсата на най-силния му инструмент – собственото му сърце, опитното око на Симон веднага успяло да оцени оригиналността и неповторимостта на „снимката“. Експертът в него потръпнал само при мисълта, че би могъл да накърни или ограничи тази уникалност и красота, като изреже някаква част или сложи край на този процес. Тъй като това било неговото сърце, той се вгледал по-внимателно и забелязал тъмните области. Те предизвикали у него лек дискомфорт и раздразнение, които ставали по-големи, колкото по-дълго гледал „снимката“. За миг той си представил как би изглеждало сърцето му, ако ги нямало тези петна, и дори се изкушил от мисълта да ги изреже, но знаел, че това ще наруши целостта. Единственият начин да се запази целостта на сърцето и да се отстранят мръсните места, които нарушавали неговата красота, било те да се измият. А единственият начин да се направи това било чрез кръвта – нямало друг „препарат“, който да може да се влее в сърцето, без да го увреди или унищожи. Но като човек, който цял живот бил работил със сърца, Симон много добре знаел, че не може да намери кръв с такава „степен“ на чистота, която да успее да отмие без остатък шлаката от замърсявания. Самото им присъствие било доказателство за това.
И тогава, в този миг, той допуснал мисълта, че може би слуховете, които хората мълвяли, не били само слухове; че може би все пак имало значение дали си си бил продал сърцето или си го бил запазил; че може би имало Господар на сърцата и че той наистина ги създавал, като откъсвал част от своето сърце и вливал част от своята кръв; че може би именно затова той можел и да ги измие след това – защото имал “know-how”-то, имал и “средствата”, имал и “начина”, имал и “мотива”! Като човек, който цял живот се бил занимавал с купуване и продаване на собственост и който сам притежавал собственост, Симон отлично съзнавал, че всеки собственик се грижи за своята собственост – още повече ако освен собственик, той е и авторът на тази собственост!
Докато мислел всичко това, погледът му се реел разсеяно из стаята. В един момент той попаднал на кига, който правел “снимката” на сърцето на жената. Там се били заредили нови изображения с части от нейния живот, сред които Симон съзрял няколко архитектурни шедьовъра. Изобщо не можел да си представи, че тази жена била авторът на тези шедрьоври, но фактите и логиката показвали точно това: нямал основание да се съмнява нито в работата на кига, нито в собствената си преценка, нито във фактите, които, между впрочем, всеки можел да провери.
Има ли нужда да ви разказвам какво се случило със сърцето на жената? Не, нали? Защото вече сте се досетили сами.
Лил
Юни 2013