Вие сте свикнали да четете приказки за могъщи крале и кралици, за красиви принцове и принцеси, за необикновени места и събития, но сега аз ще ви разкажа приказка за едно най-обикновено момиче, което живеело в един най-обикновен град на една най-обикновена улица в една най-обикновена къща. То не било нито много красиво, нито много умно, нито много надарено – било най-обикновено момиче, каквото можете да видите веднага, след като излезете на улицата, отидете в магазина или се качите на автобуса.
Но като всяко обикновено момиче и това момиче имало нещо, което го отличавало от всички останали обикновени момичета – сърце! А това сърце било необикновено (както между впрочем е сърцето на всяко друго обикновено момиче)! Сърцето на Елла (защото така се казвало момичето) било много голямо – толкова голямо, че често пъти не му стигало място в гръдния й кош, и то се блъскало в ребрата, опитвайки се да си проправи път и да излезе навън, където да му бъде по-широко.
Самата Елла също не се чувствала широко в малкото градче, където живеела, и често излизала на полето до градчето, за да потича на воля, да послуша птичките и да погледа цветята. От другата страна на полето имало голямо езеро, а близо до езерото имало прекрасен замък. Тя много обичала да ходи на езерото и си имала любимо място, където стояла с часове и съзерцавала вълните, мечтаейки си как един ден на езерото ще дойде кораб, тя ще се качи на него и ще отплава в далечни земи и места, където ще види необикновени хора и неща.
Кораб наистина дошъл, но тя не го видяла, защото в този момент се занимавала с обичайните си задължения – чистене, готвене, четене, писане… С него пристигнал принцът на тази страна с царската свита и огромно множество от придворни, прислужници, певци, музиканти, каляски, коне, коли, самолети и всичко останало, което може да притежава един принц.
Замъкът се изпълнил с хора, вещи, движение и осветление. Започнали да пристигат и да заминават именити личности и известни артисти. Организирали се балове, коктейли и концерти. Местните медии се изпълнили с програми, отразяващи тези събития, и хората в градчето говорели само за това. Появили се сергии и магазини със статуйки, картини, тениски, шапки и всякакви други стоки с изображения на принца, градината, залите и сградата. Те се продавали като топъл хляб, защото всеки искал да притежава късче от блясъка и великолепието на този живот.
По време на разходките си и бленуванията си из полето и на брега на езерото Елла понякога отправяла взор към замъка, питайки се какво се крие зад непристъпните му стени, но никога не събрала достатъчно смелост, за да отиде до него или да погледне през решетките на голяма входна врата. Когато видяла фигурките на сергиите, тя взела всичките си спестявания и си купила една роза. Розата била направена по подобие на цветовете на розовия храст, който растял пред главния вход на замъка, и била съвсем като истинска – със стъбло, листа и тръни. Елла толкова била запленена от нейната красота, че изобщо не забелязала как един от тръните се забил в пръста й и по роклята й и по земята се посипали капчици кръв. Дори не усетила болка – само сърцето й забило тревожно, но тя не му обърнала внимание, защото въображението й било заето с мисли за другите цветя в градината. „Ако тази роза е толкова прекрасна, колко ли прекрасни са останалите растения в замъка!“
Минало време и Елла отново излязла на полето да потича на воля и да подиша мириса на тревата и цветята. И отново отишла на любимото си място на езерото, за да си помечтае. Не знам колко дълго продължило това, защото когато човек мечтае, не усеща как тече времето или какво се случва около него. В един миг обаче тя разбрала, че не била сама: на няколко метра от нея, зад една скала, стоял младеж и гледал към езерото. Лицето му било уморено и очите му изразявали същия копнеж и жажда за промяна като очите на Елла. Тя била поразена. Никога досега не била виждала човек, който да мисли и чувства същото като нея, и сърцето й се изпълнило с удивление, радост и съжаление. Сякаш огромна вълна от езерото се надигнала и я обляла от главата до петите, оставяйки я мокра и незнаеща какво да прави.
В този момент инстинктът за самосъхранение проработил и тялото й станало от мястото, където била седнала, и се обърнало назад към къщи, без умът й изобщо да регистрира това движение. Но сетивата на младежа го регистрирали и той обърнал глава. За миг очите им се срещнали и погледът му я заковал на място. Тя видяла себе си в тях, а той видял себе си в нейните.
– Не си отивай! Тук е толкова красиво и спокойно! Без теб няма да бъде същото.
– Езерото… какво има отвъд езерото? – промълвила Елла, но го казала толкова тихо, че младежът не го чул.
Елла не си отишла.
Никой не знае колко време двамата престояли при езерото, защото те самите не го знаели. Сякаш били навлезли в друго измерение, където времето не тече със същата скорост като тук и сега – подобно на плуване в необятен океан или летене в безбрежно небе, без начало и без край, и без да знаеш къде отиваш. Не мога да ви кажа как дошъл краят на това „пътуване“, но в един момент те отново „се намерили“ на брега на езерото и разбрали, че е време да си вървят. И двамата се чувствали така, сякаш били прекарали няколко години заедно.
Когато Елла се прибрала у дома, светът вече не бил същият. Тя продължила да прави старите неща, но някакси автоматично и с навика на вече научените движения, без да влага интерес и любопитство като преди. Част от умът й и сърцето й били останали там, при езерото, опитвайки се да запазят спомена за срещата завинаги.
Тя не престанала да ходи на полето, защото животът в градчето я задушавал, но не смеела да отиде на мястото при езерото, защото не можела да понесе сравнението между уникалността на преживяното и сигурността на познатата самота. Опитала се да си намери друго място, но не успяла, защото целият бряг бил обрасъл с гъсти храсти или обграден с високи скали, които тя не можела да премине.
Сигурно вече сте разбрали от разказа досега, че Елла била мечтател, а мечтателят не може да живее, без да мечтае. Разбира се, тя можела да мечтае и на полето, но не било същото. Ако някога сте били мечтатели, ще разберете. Мечтаенето е различно на различните места. Можете да опитате, ако искате. Отидете до прозореца на вашата стая, и помечтайте! После отидете в парка, и помечтайте там! После – на полето или в гората, или на реката… Ще видите, че е различно. Това е като да се опитвате да летите в морето. В морето можете да плувате, но не и да летите, макар че плуването малко прилича на летенето. Летеното става най-добре в небето. Елла можела най-добре да мечтае на любимото си място при езерото и където и другаде да отидела, не било същото. Накрая копнежът й станал толкова голям, че тя не издържала и отишла.
Той бил там.
Погледите им се срещнали и образували мост, по който душите им се свързали, за да полетят заедно в едно ново пътешествие като първото, но още по-дръзко, увличащо и поглъщащо. Когато дошли на себе си, трябвало да минат няколко минути, за да осъзнаят къде се намират.
– Не можем ли да останем тук завинаги? – казал единият, докато другият изричал: – Къде се намираме?
Третата среща се състояла по-скоро от втората, защото и двамата не можели да издържат живота в градчето без този полет на волност и свобода. Приличали на две птици, които танцуват в небето, изпълнявайки различни движения и фигури, като взаимно се допълват и подтикват да опитат нови височини и дълбочини. Ту се врязвали във въздушните струи като през огромни морски вълни, ту се плъзгали по облаците като по гигантски снежни преспи, ту се издигали нагоре като смели орли, за които небесният простор няма предел.
Вероятно никой от тях нямало да се сети, че всичко – дори и най-дръзновената мечта – на този свят има край и че мястото при езерото е кратковременно, ако гладката повърхност на езерото не била прерязана от носа на кораб, който бързо приближил брега, и от палубата се чули викове:
– А, ето те и теб! Пък ние се чудехме къде си. Какво правиш тук? Хайде, идвай при нас!
– Идвам. Чакайте ме в замъка – казал младежът и пуснал ръката на Елла.
Елла погледнала ръката му и видяла ръкава на дрехата му. Той бил направен от мек и лъскав плат, какъвто тя никога не била виждала в живота си. Самата дреха била обсипана с пайети и скъпоценни камъни и кройката й издавала такъв вкус и изтънченост, каквито могат да се получат само в резултат на усилията на дизайнери от най-висша класа.
– Ти си… – отронили устните й и лицето й посърнало като попарено цвете. – Ако знаех, нямаше… А сега е късно… Ти зае цялото ми сърце и то вече не е мое, а твое. Ето, давам ти го.
Елла извадила сърцето си и му го подала.
Принцът бил получавал много и скъпи подаръци в живота си, но никой дотогава не му бил подарявал сърцето си. Той го поел и започнал да го разглежда, машинално вървейки към замъка, без изобщо да забележи как Елла вече била тръгнала към къщи. Без сърцето си тя изглеждала още по-обикновена, по-слаба и по-незабележима.
Макар и цял живот да било мечтало да излезе навън, сърцето на Елла било много уплашено от новото си местообиталище. То притихнало и се сгушило в ръцете на принца, треперейки от вълнение и изумление. Известно време не смеело да мръдне, но постепенно се отпуснало и започнало да се движи, да се смее и да танцува, радвайки се на необичайното внимание и на забележителните гледки, които го заобикаляли. Принцът го носел навсякъде със себе си и то успяло да види и да се запознае с почти всичко и всички в замъка.
Това продължило известно време, но като с всяко ново нещо принцът се наситил на подаръка и започнал да го забравя на различни места в сградата. Междувременно получил други подаръци, някои от които били много по-впечатляващи и блестящи, а и въртележката на ангажиментите го поела и той съвсем забравил за сърцето на Елла. В един момент някой от прислужниците го забелязал и решил да го сложи в намиращата се наблизо стъкленица, за да не събира прах, след което друг прислужник взел стъкленицата и я преместил в една таванска стая, за да не дразни очите на посетителите и жителите на замъка.
През това време Елла едва живеела. Не знам как изобщо съществувала, но Господарят на сърцата се грижел за това. Той поддържал сърцето й живо и то й давало живот дори от разстояние. „Живот“ е силна дума за нейното състояние, но тя дишала и се движела, макар и да спряла да върши повечето от нещата, които преди това вършела – поради липса на желание или на сила, или и на двете. Почти не излизала от стаята си и не говорела; само понякога слушала музика и си спомняла мигове от срещите при езерото. Била като отрязан ствол на дърво, хвърлен в огромна, бавно течаща река, който едва се държал на повърхността благодарение на движението на вълните и на остатъците от въздух в порите на все още живата сърцевина, която не била просмукана от влагата и калта.
Сигурно ще ме попитате, ами сърцето на принца, какво станало с неговото сърце?
Сред игрите и забавленията в замъка имало една игра, която се казвала „Улучи сърце“. В нея участниците се нареждали в кръг, изваждали сърцата си и всеки получавал по една малка стрела, с която имал право да стреля по веднъж в сърцето на някой от останалите състезатели. Понякога улучвал, понякога не. Болката била огромна и раната – дълбока, но и двете отминавали и само белегът напомнял за истинността на преживяното. Първоначално никой не смеел да улучи сърцето на принца, но сърцата с белези станали толкова модни, че от само себе си се разбирало, че неговото не можело да остане небелязано. В един момент всички се надпреварвали да го улучват, за да може сърцето му да има най-много белези. Той дори започнал да носи постоянно със себе си шишенце с риванол и кутийка с лейкопласт, за да се погрижи веднага за раните, които другите му нанасяли.
С течение на времето замъкът станал тесен за плановете и желанията на принца, пък и бил старомоден. Построен бил нов замък на няколко хиляди километри от градчето на Елла на брега на морето, което граничело със съседната страна. Архитектурата на сградата и луксът на обзавеждането били толкова изключителни, че мястото скоро се изпълнило с туристи, които идвали специално, за да го видят. Имало и градина, която многократно превъзхождала градината на стария замък по големина, красота и разнообразие, както и зоопарк, ловен парк, увеселителен парк и редица други паркове за отдих и спорт. Не след дълго били разменени визити между царските семейства на двете страни, на които принцът бил запознат с дъщерята на царя на съседната страна. Последвала сватба, после деца, после развод, после втора сватба, деца, развод, трета сватба…
Оставен на самотек, старият замък съвсем запустял. Стените и прозорците се олющили и се покрили с лиани. Мебелите и електроуредите потънали в прах и се изкривили от влагата. Картините и статуите изпопадали и се изпочупили. Плевелите и издънките на дърветата задушили градината и всички растения измрели. Само розовият храст пред главния вход на замъка не загинал и всяка година продължавал да ражда рози като изкуствената роза, която лежала на шкафчето до леглото на Елла.
Но в живота нерядко това, което изглежда лошо, може да се окаже добро, а това, което изглежда добро, може да се окаже лошо.Така и сега занемареното състояние на замъка направило възможно купуването му от друг принц, който не бил толкова богат и известен като първия и който отдавна бил отказал да играе игри като играта „Улучи сърце“. Но независимо дали играел или не, винаги се намирали хора, които да стрелят по неговото сърце, защото той често пъти го излагал на показ – било от невнимание, било защото много искал да им покаже обичта си, било защото то само излизало, защото му било тясно в гърдите като на сърцето на Елла. Понякога стрелите улучвали стара рана и белегът на това място се удебелявал и задълбочавал, образувайки вдлъбнатина като бразда; друг път раните били толкова големи и дълбоки, че не зараствали с години, така че принцът винаги ходел с болка в сърцето си.
Една нощ болката била толкова непоносима, че той не могъл да спи, и решил да разгледа местата от замъка, които още не бил разгледал. Така той стигнал до таванската стая, където била забутана стъкленицата със сърцето на Елла. Тя била цялата оплетена с паяжини и покрита с мръсотия, но дори и през тях се виждало как сърцето излъчва мека светлина и се движи в ритъма на пулса. Принцът бил едновременно озадачен и привлечен. Той взел сърцето и го разгледал. То много приличало на неговото – на някои места липсвали части, на други имало белези от рани и бразди. Той извадил сърцето си и го доближил до сърцето на Елла. Двете сърца се притеглили като магнит и изрязаните части се съединили, пасвайки си съвършено като парченца на пъзъл.
Сигурно се досещате какво последвало.
Сърцето на Елла добило сили и започнало да свети с ярка светлина, която осветила пътя на принца до нейния дом. Когато той сложил сърцето й обратното в гърдите й, то не било същото – в него имало част от кръвта на принца, а в сърцето на принца имало част от кръвта на Елла.
На сутринта той отишъл при розовия храст и набрал огромен букет с рози, който подарил на Елла.
Двамата се оженили и заживели в замъка. С помощта на хората от градчето и приятели те го реставрирали така, че станал още по-красив от преди. После построили нови къщи в полето до езерото и градчето се превърнало в голям град с училища, игрища, театри, паркове, градини и всичко останало, което има в големите градове. Построили и много кораби, с някои от които принцът и Елла с техните деца, а после и внуци плавали до далечни земи и места и видели необикновени хора и неща.
Но всъщност най-необикновеното в тази история били… техните две сърца.
Лил
Януари 2013