Вчера бях изненадана. От човек, който стоеше на една стълба.
Откакто правя този сайт, забелязвам всички лилави петна и особено лилавите цветя. Сега е времето на перуниките. Те не се намират лесно, защото са градински цветя. За мен освен цветовата, имат и сантиментална стойност: майка ми ги садеше на пътеката между второто и третото ниво на двора на родната ми къща. Майка ми сигурно е обичала лилавия цвят, защото ме е кръстила на лилаво цвете.
Вчера, ходейки в дъжда и студа, навлечена с палто, чанта, чадър и въоръжена със смартфон с камера, видях пред себе си не просто перуники, а цяла поляна от перуники (посадена от някоя работлива и щедра ръка) пред обществена сграда недалеч от новия ми дом. Свикнала да правя нещата сама, аз се опитах да се наведа или по-скоро да еквилибрирам в полуклекнала поза с цялото налично снаряжение в ръце, когато до лявото ми ухо долетя благ мъжки глас: „Искате ли да ви помогна?“
Странно защо бях изненадана. Аз си имам принцип за подобни ситуации: ако някой ми отстъпи място в рейса или ми направи път на улицата, или ми отвори вратата на обществено място, веднага приемам, за да му покажа, че го оценявам. Но вчера бях изненадана и ми трябваше време да кажа: „Да, благодаря.“ Може би защото човекът беше далеч от мен и не очаквах да ме забележи или може би защото беше служител от охраната, или може би защото беше мъж, или може би просто защото рядко ми се случва някой да ми предложи помощта си…
Беше много отпочиващо. Човекът дойде и ми държа чадъра зад гърба през цялото време, докато правех снимки. Гласът му ми каза, че перуниките са любимите цветя на дъщеря му и че не знае кой ги е посадил, но че радват и неговите очи, а погледът му ми показа, че не само гласът, но и видът му е благ. Когато приключих със снимките, разбрах, че и сърцето му е благо, тъй като ми предложи да потърси мястото, към което се бях запътила, преди да се бях загубила.
Когато се прибрах вкъщи, си зададох въпроса: какъв може да бъде човекът, чиито любими цветя са тъжнолилавите перуники; а днес си зададох въпроса: колко дела на изненада като това на човека от охраната мога да си спомня през последната седмица?
Не можах да си спомня от последната седмица, но си спомних от последния месец. Бях на спирката и чаках рейса. Покрай мен мина момче в тийнейджърска възраст в типичното за момента тийнейджърско облекло: маратонки, провиснали панталони, широко като торба яке и слушалки в ушите. Вървеше, влачейки тийнейджърски крака по тротоара до спирката. Сигурно нямаше да го забележа, ако не се беше навело и не беше взело от земята празна цигарена кутия. Взе кутията и отиде до кофите с боклук, които бяха на около двайсет метра вдясно от спирката, за да я изхвърли, и се върна отново на тротоара, продължавайки да ходи със същата нехайна и лежерна походка на „аз си вървя по пътя и светът е мой“.
В този миг той вече беше станал и мой. Разбирате кой.
Лил
06/05/2014