Вчера двама тийнейджъри се целуваха в рейса. И аз реагирах. Защо? Защото всички се
преструвахме, че не ги виждаме. И защото това винаги се случва, когато има подобна гледка – в
рейса, на спирката, на улицата, в парка. В повечето случаи са тийнейждъри. Има и изключения,
но рядко. Досега не съм присъствала на реакция на друг човек. Сигурно и тук има изключения.
Правилото е: те се целуват, а ние се чудим къде да си денем очите.
Когато отидох и застанах до тях, момичето вдигна скандал, който може да се обобщи така: коя си
ти, че да ми диктуваш тона на живота? Момчето се смути. Но и двамата престанаха да се целуват,
въпреки че ги подканих да продължат да правят това с претенцията, че имам право да стоя в
рейса, където си искам (цената на билетчето е еднаква за всички). Стоях до тях в продължение на
една спирка, за да им покажа, че ме има. Защото те искаха хем да ме има, хем да ме няма; хем да
ги виждаме, хем да не ги. И колкото да е алогично, получаваха точно това – преди да ми кипне и
да наруша спокойствието на всички – тяхното, на другите в рейса и моето.
Въпросът е, кое е правилно?
Какво щеше да се случи, ако бях застанала до една майка, целуваща бебето си в рейса? Или до
едно момиченце, целуващо сестричката си в рейса? Или до някой войник, целуващ ранения си
другар в бой? Или до възрастен мъж, целуващ умиращата си жена в „Спешно отделение“? Или ако
двама президенти на воюващи страни достигнеха до споразумение и го скрепяха с целувка?
Или, какво щеше да стане, ако всички останали двойки в рейса започнеха да се целуват страстно
и продължително всеки път, когато им се приискаше да правят това, в рейса, на спирката, на
улицата, в парка? Или, как щяха да се чувстват същите тези тийнеджъри, ако родителите им се
целуваха по този начин пред тях у дома? И дали самите те щяха да се целуват по този начин в
присъствието на родителите си или на други познати хора?
На всички по-горни въпроси отговорът е един и същ с изключение на последния. Няколко пъти
съм била свидетел на ситуации, в които трима тийнейджъри пътуват или седят в градинката
заедно, и двама от тях се целуват, а третият гледа, или по-скоро се чуди къде да гледа.
Много свободно, много разкрепостено, много оригинално. За двамата. Но не и за третия. По-
продължително живелите от нас знаят: днес си двамата, утре си третият. Участието в сценката не
е гарантирано. Утре може да си публика. И какво правиш тогава? Продължаваш да играеш или
оставаш зрител?
Лил, майка на три родени деца
24/04/2014