Това, че Бог изглежда, че мълчи, не значи, че не Го боли.
Когато правим веселба, без мисли за съдби в беда, това докарва Му тъга
и прави Го да ръси лед, а не да храни ни със мед.
Когато хвалим се безчет и смятаме, че сме във ред,
а всъщност трябва да редим със страх словата си
и да броим смирено дните си, като се боим,
Той гледа ни ума в главата и плакне със сълзи земята.
Защото мислите в ума са семената на дела,
показващи вътрешността на вечно живата душа,
с която ходиме по път, определен да бъде свят.
И без значение дали желаем или нехаем и не знаем,
това е пътят, който в час, определен от висша власт,
отвежда ни във вечността, където нашата съдба се определя от това,
какви сме тук, сега и как избираме да ходим в крак със Божията светлина,
блестяща ярко над света с неотразима красота.
И ако мислите сега, че туй е приказка една, огледайте се вътре в вас
и ще се сетите тогаз, че всяка мисъл, слово, власт
да движите краката в час, зададени са чрез програма, която няма друга смяна,
дори да пробвате с игри от всякакви големини.
Защото Програмистът знае труда си как да го извае,
така че да се защити от вируси и хакери
чрез многобройни изчисления срещу враждебни намерения.
И никой всъщност няма достъп до неговия пост и нон-стоп
контрол над базовите уравнения и бъдещите намерения.
Защото ако сме го могли, отдавна да сме го били направили, нали!
Това, че още ни боли и раждаме се със бодли,
и колкото и да желаем, не можем да се самоизваем,
се вижда ясно и логично от всички вкуп и всеки лично.
Защото кой един от нас ще заяви категорично с глас:
„Роден съм тук от вечността без болка, скръб и без борба
и вечно ще съм необременен и от смъртта освободен“?
Лил
21/06/2014