Празните къщи тъжат запустени
и копнеят да бъдат от хора засмени.
Те са строги и бледи с многобройни очи
и примигват във розово само в зори.
През деня сa червени, жълти, сини дори,
свечери ли се, стават сивопризрачни бди.
В тях врати не се хлопат, няма шепот, ни смях,
има купища струпани мебели с прах.
Те не знаят какво е да си осветен,
нито пълен, доволен и успокоен.
Те са бързо родени и родени в борби,
вечно несъживени от човешки съдби.
Те стоят покрай пътища или скрити в гори,
зимно-пролетни кътища без води и игри.
Вътре тихо и меко е като в музей,
без подред експонати и вик на повей.
Те изникнаха гъбично в един период,
в който хората чакаха животворен живот.
Може би ако имаха алтернатива добра,
нямаше да са в количества на дъбрава в гора.
Построени във каси за по нищо пари,
те скъсиха порастъка на безброй бъднини.
Сега стоят твърдокаменно, омагьосани в плен,
без надежда да бъдат разпленени от плен.
Тъжно-мрачна съпътница е тази съдба,
плаваща във безпътица в Летата на вечността
в тон със други подобни сподвижници-фон,
образуващи кадри от филми в канон.
Там са фирми заключени на животи едни,
чакащи доброразключие чрез команда „Бъди!“
Лил
28/05/2014