Какво ли е да си затворен между четири стени
и да виждаш небосвода единствено в звезди?
Да искаш да разчупиш кутийката от мрак
и само с мисълта си да виждаш дневен зрак?
Какво ли е да знаеш, че няма у дома
и че навън вилнеят жестокост и война?
Да няма шум и празник, да няма топлина,
да няма нови гости и хлопаща врата?
Какво ли е да лягаш с пресъхнала уста
и да не чувстваш нивга вкуса на ситостта?
Да няма млечни супи, да няма сладък хляб,
да няма палачинки и течен шоколад?
Какви ли са мечтите на малкото дете,
минаващо през дните с треперещо сърце?
Да дишаш приглушено, да плачеш с нисък глас,
да кашляш спотаено и да си вечно в страх?
Какви са бъднините без капка светлина
и сигурност, че утре ще бъде все така?
Да искаш да живееш, да можеш да дадеш,
да си роден да пееш, а да те хвърлят в пещ?
Какъв е този свят, за който за деца
се правят смъртни камери наместо чудеса?
Лил
05/04/2015