Времето тече и отминава и животът все по-къс и кратък става.
Вчера бяхме двадесетгодишни, днес сме вече бреме и излишни.
Вчера се разхождахме нехайно, днес се свиваме и плачем тайно.
Стъпките ни бяха енергични, мислите ни чисти и етични.
Искахме да покорим земята и да правим стъпки на луната.
После…
После не стана така.
После светът загрубя.
Каляха ни с клевети.
Мамеха ни с хитрини.
Мечтите ни се срутиха.
Бляновете ни се стопиха.
Силата ни намаля.
Вярата ни изтъня.
Но надежда има.
Времето ще мине.
И ще дойде вечността
без тъга и тъмнина.
Ще се приберем в безкрая
и ще се завърнем в рая.
Ще познаем светостта
и ще влезем в радостта.
‒ Истина ли е това? ‒ питате ме без шега.
Вижте тази светлина!
Вижте кръглата луна!
Вижте ярките звезди!
Вижте бистрите води!
Този, който ги е дал,
Той и нас ни е създал.
Ако тях ги е направил,
Той и нас ще ни оправи.
Ще премахне слабостта
и ще победи смъртта,
за да можем да летим
и света да усвоим.
Само трябва да желаем
от греха да се покаем
и да просиме със зов
разум, мъдрост и любов.
Освен това си мисля, да бях Творецът аз,
и моите творения да злоупотребят със власт,
нима не бих могла с решителна ръка,
да ги изтрия мигом и пак да сътворя?
Но нас все пак ни има и има го света,
и радваме се още на звездна светлина;
и пролет, лято, есен редят се без отказ,
и зимата отстъпва пред пролетния глас;
и всичко се сдвоява, и всичко дава плод
от слънцето огряно и пълно с нов живот…
Това не е ли знак за истина една:
че добротата властва над злото и смъртта?
Лил
08/07/2015