Какво е жертвата? Жертвата е преди всичко даване или лишаване от нещо, което имаме, искаме или обичаме, и дори от нещо, което ни е жизнено необходимо. Тя не е нещо, което правим лесно и с удоволствие. Тя е нещо, което правим с усилие и често пъти със страдание. Голяма част от другите неща могат да се имитират, но жертвата не може. Тя е такава, че за извършването ѝ се плаща цена, възможна да се плати само от онзи, който е способен на това. Ако някой се опита да я имитира с цел лично облагодетелстване, веднага става ясно, че е имитатор, защото целта на жертвата не сам аз, а ти: не аз, а ти да бъдеш обдарен; не аз, а ти да бъдеш подобрен; не аз, а ти да бъдеш спасен. При жертвата ти си по-важен за мен от мен. Именно поради това жертвата действа привличащо, изявявайки значението, което ти представляваш за мен. Колкото по-голяма е жертвата, която правя за теб, толкова по-скъп си ми ти.
Логичният отговор на жертвата е увеличаване на свързаността между мен и теб, заради когото се жертвам, но не това е мотивът, за да бъде направена тя. Мотивът винаги си ти, а не аз и не това, което правя за теб. Другото логично следствие от жервата е ти да отговориш по същия начин спрямо мен или спрямо друг, който има нужда от жертва. Може и да не отговориш, но тогава пропускаш възможността да преживееш „разкрасяващите ефекти“ на жертвата: порастване в любовта и неегоистичността.
Защо това е така? Изглежда, че нашите действия водят до формиране и развиване на черти в характера, които ни правят да сме това, което сме: действията, насочени към задоволяването на личните интереси (в размери надвишаващи естествените ни потребности) ни правят егоисти, а действията, насочени към задоволяването на интересите на другите, ни правят алтруисти. Ако искаме да живеем сами (което в крайна сметка се получава с егоистите, дори и физически да не са сами), няма да правим никакви жертви, но ако искаме да живеем в общност, жертвите ще бъдат неизменна част от нашия живот. И тогава ще имаме много приятели.
Ако жертвата има толкова красиви плодове, защо ни е толкова трудно да я правим? Защото очевидно в нас има нещо, което се съпротивлява на жертвата.
За да обясня моя отговор, ще разширя обхвата на разсъжденията си и ще изляза извън човешките взаимоотношения, като кажа, че жертвата е неотменна част от процеса на сътворение: ако Творецът не беше жертвал част от Себе Си, нямаше да има творение, т. е. нямаше да ни има мен и теб. Жертвата прави възможно съществуването на повече от едно същество. Разбира се, актът на сътворението не е само жертва и може би това, което Творецът прави тогава, не е точно жертва, защото е естествена изява на Неговото естество, резултат от начина, по който функционира Неговото същество. Нека да ви обясня какво имам предвид. Животът, бидейки едно много сложно явление, е, освен всичко останало, непрекъснато взаимодействие между отделни елементи. Когато тези елементи са съвършени, всяко взаимодействие и неговият резултат ще бъдат съвършени. Комбинациите от взаимодействията – колкото и да са те и каквито и да са те – ще бъдат съвършени и няма да има нищо, което да причинява страдание или болка при осъществяването на тези комбинации – стари или нови. Това, което искам да предположа, е, че при сътворението жертвата може би е била безболезнена или дори носеща наслада на Твореца.
За нас обаче жертвата е свързана с болка и евентуално със страдание и ние трябва да упражним върху себе си принуда, за да я извършим. Защо?
Току-що моливът, с който пиша, започна да дращи. В графита има нещо, което не е графит, и ми пречи да пиша нормално, както досега. Смятам, че подобно нещо пречи на човека да функционира нормално и да възприема жертвата като естествен израз на неговото съществуване. Защото жертвата е добра и необходима като част от съвместното съществуване на много същества в едно. Няма взаимодействие без взимане и даване, иначе не би било взаимодействие, а еднопосочно действие (независимо от посоката). Трудността на жертвата идва от това, че в човека има нещо, което му пречи да я възприема и извършва като добра и благотворна и което той трябва да преодолее с усилия, за да я извърши. Едва когато я извърши и изпита добрите ефекти от нея върху себе си и върху онзи, за когото я върши, едва тогава би могъл да изпита по-голяма наслада следващия път, когато я върши, която ще се увеличава всеки следващ път и ще започне да наподобява състоянието на Твореца при сътворението. Библията нарича това нещо „грях“. Аз ще го нарека „разваленост“, за да улесня процеса на илюстриране и разбиране.
По какъв начин развалеността пречи на човека да функционира съвършено? Развалеността нарушава правотата и води до неправилно функциониране и следователно – повреда. Съвършеният Бог сътворява съвършено творение със способността да взима решения, които могат да бъдат както еднакви, така и противни на Неговите, т. е. да има свобода. Ако нещо е съвършено, няма как да бъде направено по-съвършено, и всяко нещо, което го променя, го разваля. Или трябва да бъде признато и прието като съвършено, или може да бъде променено и развалено. Оттук нататък съществуват две възможности: да остане развалено или да се поправи и да стане отново съвършено.
И тук идва големият въпрос: Как може разваленото да стане съвършено? Отнесен към човека, той може да се формулира и така: Може ли човекът да се поправи сам така, че да стане съвършен? Може, ако представата му за съвършенство е същата като на Твореца и ако има способността да го направи. Защото дори и представата му да е същата като на Твореца, ако му липсва или не му достига нещо в способността му да се поправи, проблемът остава. Моят личен опит показва, че човекът е толкова фундаментално развален, че му липсва не само правилната представа, но и способността да се поправи, когато тя му бъде изявена.
Защо смятам така? Заради смъртта. Ако човекът можеше да достигне сам безгрешността, нищо нямаше да му пречи да функционира безгрешно и следователно – вечно. Нямаше да има нито какво да го разваля, нито какво да го унищожава.
Къде е мястото на жертвата във всичко това? Ще се опитам да се поставя за малко на мястото на Твореца. И така, аз сътворявам едно живо същество така, че да не се разваля, но със способността да се развали, ако пожелае само. Аз не желая това, но то може както да го пожелае, така и да не го пожелае. Вместо да не го пожелае, то го пожелава и се разваля, и то така, че вече и мен не ме познава във вида, в който ме е познавало до този момент, защото е развалена и способността му да възприема, подобно на ефекта от стъкълцето, попаднало в сърцето и окото на Кай от приказката на Ханс Кристиан Андерсен „Снежната кралица“. Тази илюстрация е много подходяща, защото – освен всичко останало – показва нещо изключително важно: развалеността не е присъща черта на човека, а нещо, привнесено отвън. Именно затова може да бъде и поправено.
Как може да бъде поправено? Тъй като развалеността е резултат от действието на волята на човека, то и поправянето й може да стане пак чрез действието на волята на човека.
Кога човек пожелава да бъде поправен? Когато изпита ефектите от развалеността и не ги хареса. Този, който не ги хареса, ще поиска да се освободи от тях и да се поправи. И като не успее да се поправи сам, ще потърси помощ от хората. И като не намери помощ от хората, ще потърси помощ от Бога. И ще я получи. Но за да може това да се случи, Бог трябва да влезе в контакт с човека. И ето тук е мястото на жертвата. Бог трябва да се откаже от (вероятно огромна част от) Своята божественост, да се лиши от предимствата, които тя Му дава, за да „слезе“ при човека. И не само това, но и да влезе в контакт с неговата разваленост, за да я поправи.
Има неща, които могат да се случват по няколко начина, но има и неща, които могат да се случват само по един начин. Нещо толкова основно като правилно и неправилно, отговарящо на избора „или – или“ , налага и съответната изключителност на начина на поправяне. И тъй като преминаването от първото във второто води до преминаване от живот в смърт, то и връщането обратно в първото отново налага преминаване през смъртта.
В известен смисъл всеки от нас прави това още по време на съществуването си на тази земя. Нашият земен живот е комбинация от живот и смърт с цел избиране на едното от двете. Животът е в нас, така както и смъртта е в нас. Привличаните от доброто, откликващи с добро, все повече излизат от смъртта и навлизат в живота. Привличаните от злото, откликващи със зло, все повече излизат от живота и навлизат в смъртта. Това се отнася за вътрешния човек и се доказва от фактите. За външния съдбата е еднаква: умиране на тялото. Защо е еднаква? Вероятно заради еднаквия старт и за да може Създателят да ни покаже, че наред с нещата, които се характеризират с множественост по отношение на начина на случване и съответно на избор, има и неща, които – веднъж избрани – водят до един-единствен резултат, както и неща, които не подлежат на избор, а са прерогатив на Самия Създател. Истина е, че човекът има власт над живота и смъртта, но само в рамките на съществуването, определено от неговия Създател. Никой не може да се самороди и никой не може да удължи съществуването си, ако Създателят реши това да не се случи.
Защо съдбата на вътрешния човек е различна? Защото Създателят е постановил това и защото логиката го повелява. Това е като двама души, които избират да вървят по два различни пътя: единият извисяващ се, другият снижаващ се. Дори наклонът да не е голям и в началото да изглежда, че двамата вървят успоредно, с всяка следваща стъпка единият се изкачва, а другият слиза. Разликата може да е със стотни от милиметъра, но я има.
Възможно ли е ходещият по извисяващия се път да се извиси така, че да стигне до Създателя? Би било възможно, ако човекът можеше да се освободи напълно от развалеността сам, без външна помощ. Развалеността обаче никога не си отива сама, защото тя не може да съществува сама по себе си; тя съществува само като изкривеност на правилността. Така както самите ние не можем да се самосъздадем, така и нищо останало не може да се самосъздаде, включително и развалеността. Тъй като за нея е жизнено необходимо да има някой, който да поддържа съществуването й, развалеността ще стои в него, докато може да стои. Бидейки проникнати от нея на всички нива, ние не сме в състояние нито да я различим, нито напълно да я изличим. Което означава, че имаме нужда от външна помощ, за да се случи това. Ако тази външна помощ идва от друго развалено същество, тя отново не може да бъде напълно ефективна. Единствено когато идва от Съвършено Същество, може да бъде напълно ефективна, тъй като То знае как да я различи и как да я изличи. Това само по себе си налага да повярваме на информация, която идва от Същество извън нас.
Всъщност ние непрекъснато правим това – особено, когато става въпрос за неща извън нас: доверяваме се на информация, която получаваме от същества извън нас. Част от нея проверяваме, на останалата се доверяваме. Ако е вярна, успяваме. Ако не е вярна, се проваляме. Ако се провалим в недостигането от точка А до точка В и стигнем до точка С, всички от които се намират на тази земя, това е лошо, но не е фатално. Но ако се провалим в достигането на вечния живот, защото сме се доверили на информацията, че няма живот след смъртта, това е избор със съдбоносно значение.
В Библията се казва, че дяволът измамва жената, като й казва, че няма да умре, ако яде от дървото на познаване на доброто и злото. Всички много добре знаем какъв е резултатът. Днес чуваме обратното твърдение: че човекът няма да живее, след като умре; което отново противоречи на това, което се казва в Библията: че човекът ще живее, ако признае, че има нужда от поправяне и приеме Божия начин на поправяне. А този начин не е никак лесен и е невъзможно да бъде имитиран, защото е жертва – жертва на Вечния Бог, който единствен знае и може да плати наказанието на вечното отделяне на човека от Бога чрез смъртта, минавайки през нея и възкръсвайки след това в състояние на безгрешност и правота, правещи Го способен да живее вечно с всички същества, които са повярвали в Неговата способност да направи това, и са го изпитали на практика в живота си още сега, тъй като са направени способни да се борят с развалеността.
Лил
Февруари – септември 2018
„Понеже Бог не изпрати Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него. Който вярва в Него, не е осъден; който не вярва, е вече осъден, защото не е повярвал в Името на Единородния Божи Син. Но това е осъждането, че светлината дойде на света, но хората обикнаха тъмнината повече от светлината, понеже делата им бяха зли. Понеже всеки, който върши зло, мрази светлината и не отива към светлината, за да не би да се открият делата му; а който постъпва според истината, отива към светлината, за да се явят делата му, понеже са извършени в Бога“ (Евангелието според Йоан 3 глава, 17-21 стих).