Моите съседи слушат телевизия така, сякаш живеят сами в този блок. Когато им направих забележка за това (след като преди това неколкократно ги молих да намалят звука и да спазват регламентираните часове за почивка), съседката ми каза (цитирам по памет): „Аз нямам проблем. Ако ти имаш проблем, решавай си го сама. Няма да си променям начина на живот заради теб! Колкото за часовете, никой не ги спазва!“ И после ми затръшна вратата в лицето.
Оттогава минаха около две години. Ситуацията не се подобри, а се влоши. Често пъти ми се налага да слушам по няколко телевизионни предавания на ден от техния апартамент и почти всяка вечер си лягам с тапа за уши, а почти всяка сутрин ставам под звуците на някое от сутрешните телевизионни предавания.
Защо правят това? Очевидно защото не желаят да се съобразяват с мен и защото стената между нашите две апартамента не е достатъчно дебела. Вероятно строителите са смятали, че в този блок ще живеят най-добрите приятели на света, и са решили да си спестят средствата за шумоизолация. Не искам да кажа, че аз не вдигам шум, но се старая да не го правя, докато те се стараят да го правят.
Това ме накара да си задам въпроса: Какво може да накара тези хора да започнат да се съобразяват – въобще или в някаква степен? Отговорът ми е: Никой и нищо. Очевидно те се чувстват достатъчно силни и недосегаеми, за да правят каквото си искат. И ако за тях това е да гледат телевизия на висок глас, то за други това са неща като жестокост, лъжа, кражба, насилие, изневяра и т. н. Виждала съм такива прояви в различни хора и в различна степен, но в същото съчетание с чувство за безнаказаност и правота и безогледно потъпкване на търпението, чувствата и правата на другите хора в света. Дори когато съм ги молила или призовавала някои от тях да си помислят как биха се чувствали те, ако към тях се постъпва по начина, по който те постъпват към другите, почти всички не са си правили труда да си го представят, мислейки си вероятно, че никога няма да им се случи.
Така ли е наистина? Така изглежда в този момент и вероятно за известно време след сега, но в бъдеще – не. Защото има Бог, и Той чува и вижда, и в един момент действа. А когато Той действа, изненадва. Вече бях свидетел на двама такива съседи в Дружба 2, където живях единадесет години и където тяхното пируване с шумно повтарящи се пиянски песни на живо и под съпровод не спираше до сутринта. Това продължи години наред. Не ме питайте как издържах. Всъщност не издържах. Накрая крещях. На всички. И на вечно празнуващите включително, които ми се смееха в лицето и се чудеха защо не искам да се присъединя към тях и да пируваме заедно, без изобщо да се замислят, че на другия ден ме чакат работа и ежедневните ми грижи за две малки деца и за куп други неща. Нямам представа как всички останали спяха на този шум (пируващите поставяха тонколоните на прозорците обърнати с високоговорителите навън, за да не им пречат на разговорите вътре), но никой не направи нищо, за да ги спре. Никой освен аз. Някои от непукизъм, други от страх, защото съседът бил казал, че ще измете входа с човека, който му направи забележка за шума. Не измете входа с мен, но продължи да пирува. И тогава аз се помолих на Бог. И Той подейства. И съседът спря да пирува. Не след дълго и вторият съсед спря да пирува.
Преди да ми затворят вратата в лицето, аз и моите сегашни съседи живеехме добре: ходехме си на гости, разменяхме си ястия и си говорехме за живота и света. Сега не си говорим. Затръшната врата издигна между нас непреодолима стена. Може би скоро ще има и истинска стена, която аз ще трябва да издигна от вътрешната страна, за да си разреша проблема, който имам, и чието разрешение ще ми струва много пари.
Това ми подсказва една истина: че има граници на неблагоприличието и непочтеността, които, когато бъдат преминати, никой и нищо не може да премахне стената, която са издигнали, нито изолацията, на която обричат живеещите от едната или двете страни на стената.
Но най-страшната стена е тази, която човек издига в своята душа, правейки я суха и твърда като пустинна земя. А това не е добра съдба. Защото душата трябва да е мека и рохкава като разорана нива, за да поема от душите на други същества и да споделя заедно с тях радостта и блаженството на живота в общността.
Лил
25/02/2019