Кое е най-сигурното нещо на този свят? Едва ли някой ще оспори отговора, че това е смъртта. Ако това е така, защо тогава мислим за нея толкова малко? Може би си мислим, че като не мислим, тя също няма да мисли за нас и ще ни пропусне, или че ще ни забележи толкова късно, че дотогава можем да се смятаме за безсмъртни и че няма смисъл да си губим времето с нея… Или може би си мислим, че нищо не можем да направим и че след като това е така, отново няма смисъл да си губим времето с нея… По-добре да си живеем живота така, както ни харесва и доколкото това ни е възможно, и да не си вгорчаваме дните с мисли за смъртта. Дори заплахата да е надвиснала точно над нашата глава, най-добре да ядем, да пием и да се веселим, докато имаме сили за това, дори и то да трае до сутринта, за да не си изхабим в терзание часовете през нощта!
Правилно ли е да мислим така? Логиката показва, че не е. Колкото и да не мислим за смъртта и да се стараем да я игнорираме, няма как да я неглижираме, нито тя – нас, защото я носим в себе си още от раждането си в света и я живеем непрекъснато, докато съществуваме на тази земя, мислейки си, че това е единственият живот, на който сме способни и за който сме се появили на света. Но дали това е така, и ако не е, защо не е? Защото всички ние грешим и правим това ежедневно, ежечасно, ежеминутно… Ако това е така, добре е да се запитаме дали не грешим и в мисленето си за смъртта, и ако да, в какво грешим, защото отговорът на този въпрос е жизненоважен за нас.
Преди това обаче е добре да се запитаме какво е смъртта? Повечето хора смятат, че смъртта е преставане на функциониране на тялото и разлагане на компонентите му в околната среда, с което приключва и цялото съществуване на човека. Много от тези хора, макар и да се страхуват от смъртта, в крайна сметка я приемат и се примиряват с нея, смятайки я за неизбежна и непроменима. Защо това е така? Защото това разбиране, колкото и да е страшно и ужасно, носи – макар и малко – успокоение на хората, които го мислят за вярно. В него има нещо изгодно за човека, и то е: липса на понасяне на отговорност за злите му дела. В повечето случаи така мислят онези, които са свикнали да не понасят отговорност за злото, което са сторили, докато се живяли на тази земя, но същото могат да мислят и някои от тези, които са понесли отговорност, като са били наказани, смятайки, че това напълно изкупва тяхната вина.
Въпросът е, вярно ли е това? Наистина ли няма понасяне на отговорност за начина, по който сме живяли на тази земя, и наистина ли понесената отговорност от тези, от които е била понесена, е била адекватна на злината, която е била нанесена? Ако аз съм откраднала или убила, щях да искам да не понеса отговорност за това, но ако съм била ограбена или ако са убили детето ми или приятеля ми, едва ли щях да съм толкова милостива и простителна, че да махна с ръка и да кажа: „На всеки може да му се случи да направи това! От мен да мине! Нека да живее и да се радва на откраднатото от мен или на свободата да прави каквото си иска сега, когато няма кой да му пречи да го прави (като детето ми или приятелят ми например)!“ И особено не бих казала така, ако крадецът или убиецат продължат безпрепятствено да вършат злите си дела и безнаказано да се радват на присвоеното или убитото, без да трябва да плащат с никакво лишение или страдание за него нито сега, нито след смъртта на тялото си!
Добре е да се запитаме също, как настъпва тази смърт – като я искаме или като не я искаме? Обикновено настъпва, без да я искаме. Ако смъртта на тялото настъпва, без да я искаме, защо смятаме, че това, което се случва с човека след това, е такова, каквото го искаме? Защото човекът не е само тяло, а и душа, и аз, която пиша това, и ти, който го четеш, много добре разбираме това, защото се свързваме и общуваме по начин, при който няма никаква връзка между нашите тела. И въпросът е, какво става с тази душа при смъртта на тялото и кое е по-вероятно: да понесе или да не понесе отговорност за своите дела? Ако допуснем, че няма да я понесе, рискуваме да се излъжем и да я понесем независимо от това, което мислим или желаем. Ако допуснем, че ще я понесе, можем да вземем мерки и да се освободим напълно от вина или поне да я намалим (като намалим злите си дела), което е по-полезно и по-добро от първото не само за тогава, но и за сега, тъй като се намалява злото в света (освен благотворните ефекти, които изпитва избралия доброто върху себе си и останалите същества).
Истината е, че самата възможност за избор между две противоположни неща – добро и зло – съдържа в себе си и противоположността на резултата от този избор: добър при избиране на доброто и лош при избиране на злото. Обратното е абсурд, в който избиращите злото живеят сега и ще продължат да живеят и след смъртта на тялото си на място, определено за абсурдните същества, за да не се смесват и да не заразяват избралите доброто същества, за които е определено място, свободно от зло, от Създателя на света, за да бъдат компенсирани за цялата злина, нанесена им от избралите злото същества, докато всички заедно са живяли в плът на тази земя.
Лил
20/03/20202