Снощи се загледах в един филм за така наречената „отворена връзка“ (сексуална връзка между повече от един мъж и една жена с тяхното съгласие и доброволно участие). Не изгледах филма, защото интересите ми бяха други, но не престанах да мисля за него. Посланието на частта, която видях, беше: щом участниците нямат нищо против и чувстват третия като „липсващата до този момент съставка“, всичко е наред, тъй като вече нищо не липсва, а има съвършена пълнота. Пълнота ли е наистина?
Не съм била участник в отворена връзка (освен за кратко и не по мое желание, когато бившият ми мъж се влюби в друга жена, и преживях трансформацията му от влюбен в мен във влюбен в друга) и затова не се наемам да я коментирам, но се наемам да коментирам нещо, в което съм била участник – семейната връзка между един мъж и една жена, споени от любовта и готовността да изминат заедно пътя на живота си (до момента, в който не се появи тя). И макар че не го изминах до края, смятам, че преживях достатъчно, за да мога да си отговоря на въпроса: „Какво пропускат участниците в отворената връзка, съгласявайки се на нея?“
Пропускат усещането за изключителност: за избраност, извисеност, осветеност и недосегаемост; за това, че има едно място в света, което е само тяхно, и никой не може да им го отнеме; че седят на престол, на който никой друг не може да седне, защото са се отделили, възлюбили и посветили.
Пропускат усещането за безценност: че всеки струва за другия повече от всички богатства на света; че всичко останало бледнее пред насладата от присъствието и общуването с другия и неговата душа; че нищо – нито човек, нито предмет, нито събитие, нито постижение – не могат да породят такава радост, въодушевление и блаженство и да изпълнят с такава енергия, насърчение и надежда като другият и неговата любов.
Пропускат уникалността на уединението на две отдали се едно на друго същества, съединени в дух, душа и тяло и победили слабостта на самотата, за да изпитат многообразието на живота в едно ново измерение и прекрасно единение, нежелаещо и неможещо да живее по само, защото само заедно и свързано е истински живо и пълно – толкова пълно, че всяка външна намеса или друга човешка съставка може само да го повреди или унищожи.
Пропускат освобождаването от егоизма и егоцентричността чрез пълното забравяне на себе си и приемането на другия като част от твоето аз, правещо те неспособен да го наскърбиш или замениш, защото болката ти би била същата като да наскърбят или заменят теб.
Пропускат защитеността на двамата от злото в света в крепостта на семейството и любовта и раждането на плодове на единството, сплотеността, радостта и страстта. Пропускат растежа в заедността, взаимопомощта и верността, водещ до все по-голяма крепкост, сила и издръжливост на атаките на непостоянството, измяната и подлостта.
Пропускат гарантираността на бъдещето: че част от живота им винаги ще бъде такава и ще става все по-права и по-здрава; че каквото и да става с външността, същността остава, и нищо не може да я повреди или провали; че каквото и да става със света, сдвоеността остава и нищо не може да я разедини или разруши.
Пропускат познаването на дълбочината, широчината и безкрая на развитието на отношенията между две човешки души, доброволно подчинили се на законите на привличането, съединяването, посвещаването, устояването и други добродетели, правещи съществуването на земята красиво, изграждащо, вдъхновяващо и щастливо.
Пропускат плаването в дълбоки води, изкачването на високи върхове и летенето на орлови криле, защото както океанът не може да се изследва, без да се напусне брега, и както върхът не може да се достигне, без да се изкачи цялата планина, и както летенето не може да се осъществи, без да се отделят краката от земята, така и свързаността, доверието и любовта не могат да се постигнат, без да се преминат етапите на изграждане, изпитване и усложняване на човешките отношения чрез все по-тясно свързване и споделяне на деня и нощта, празника и труда, радостта и скръбта.
Пропускат умножението на живота и любовта в други същества чрез отдаването, раждането, грижата и жертвеността. Пропускат обновлението чрез детската простота и чистота и изпълването с надежда, че има продължение и бъдеще в света.
Пропускат да гарантират стабилността, сигурността и увереността на следващото поколение чрез основата, която изграждат, и примера, който дават. Пропускат самите те да са стълб на здравина и устойчивост на обществото, което съставляват.
Пропускат изненадата от новите възможности, които открива пред тях светът на добротата и верността, истината и откритостта, добронамереността и простителността, усвояването на които ги кара да ги желаят още повече и ги прави недосегаеми за стрелите на лъжата, коварството и суетата.
Но преди всичко изброено и неизброено дотук, пропускат да осъществят замисъла на Твореца, създал човека като мъж и жена с цел най-пълно и най-близко свързване в едно, което – макар и състоящо се от две отделни същества – функционира като цяло, държано от връзките на любовта и верността, за да вкуси и да поиска да има блаженството на живота на Бога, състоящ се от Три Личности в Едно, притежаващ качества като многообразие, единство, правота, красота и безкрай много още неща, сред които и желанието и способността да сподели съществуванието Си със създадени специално за това същества като израз на креативността, жертването и отдадеността. Единствено когато тези две отделни същества приемат да се свържат в едно в Бога, Източника на живота изобщо, те ще могат да останат едно и да продължат да съществуват като такова, постигайки все по-големи висоти на развитие на човешките отношения, защото има кой да им ги разкрива и да ги издига до тях. Защото наистина има липсваща съставка, но тя не е човешка, тъй като ако би била, би притежавала недостатъци като първите две, което само може да увеличи и да усложни проблемите, а е Бог, свързаността с който прави участието Му в живота на двамата допълващо, коригиращо, изцеляващо и освобождаващо, тъй като с Него има изход от всяка заплетена ситуация и неразрешим проблем, между които е и адът на отворената връзка.
Лил
Март – май 2020