Преди известно време видях възрастен мъж да взима отрязан клон от пътеката в една градинка и да го слага върху купчина клони до пътеката. Тъй като такова нещо не се вижда често, реших да го заговоря и да му предложа една от моите брошурки, рекламираща сайта и съдържаща мисли за живота и вярата, казвайки му, че аз съм я написала. Той отказа с думите (перифразирам): „Аз не вярвам в Бог. Аз съм комунист, но от истинските, не от тия, които само се представят за такива. Истинските комунисти събират боклука и вършат добри дела, без да искат пари за това. Само така ще се спаси светът.“
Живяла съм в комунизма (който по мое време се наричаше социализъм, тъй като явно не беше това, което трябваше да бъде, както неговите създатели твърдяха, че може да е), и свидетелствам за него като човек, който лично го е преживял, а не като наблюдател или слушател. Не мога да кажа колко от хората тогава наистина вярваха и живееха според убеждението, че е възможно да се построи идеално човешко общество, но в училище ни учеха, че е възможно, и дори бяха определили срока, в който това щеше да стане… За нещастие, стана така, че не само комунизмът не беше построен, но дори и социализмът се разпадна, и се наложи да бъде заменен със строй, който зачита факта, че човекът не е идеално същество, вършещо безплатно добро, а същество, което поставя личните си интереси над всички останали, и едва след като ги задоволи, може да се заинтересува и от останалите. Не че не е имало идеалисти и през социализма, строящ комунизма, но така както „една птичка пролет не прави“, така и няколко идеалиста комунизъм на правят.
С това се съгласи и истинският комунист, когато го попитах за причината за неуспеха на социализма, казвайки нещо от рода на: „Защото хората не са достатъчно съзнателни.“ Съгласи се и със следващото ми наблюдение, изказано като възражение: „Каква е ползата от идеология, която не може да се осъществи? Ако аз съм болна, и лечението, което лекарят ми предписва, е неизпълнимо, то е безсмислено и говори за липсата на реализъм и професионализъм!“ Щом има боклук, който трябва да се отстрани, и човекът не го прави, защото не може или защото не иска, или и двете, проблемът остава и дори се увеличава, както виждаме, че става с броя на сметищата по света. И ако взимането на клон от пътеката и поставянето му върху купчина клони до пътеката е лесно, то отстраняването на злото от човека не е никак лесно и е напълно невъзможно, ако казваме, че нямаме дефект и че всичко ни е наред.
Несъобразителността и притеснителността ми попречиха да попитам мъжа дали смята, че в самия него има боклук, и ако да, какви мерки предприема, за да го почисти, но вероятно за това спомогна и самото му поведение, което ясно показваше, че не смята така и че проблемът съществува не защото хората не могат да бъдат „истински комунисти“ (равносилно на „идеалисти“), а защото не искат. Моето убеждение е, че хората не само не могат, но повечето от тях и не искат да бъдат идеалисти, а малкото, които искат, не съзнават ясно какво точно представлява идеализмът и имат нужда да ми се обяснява. Защо смятам така? Защото това показват фактите и всеки, който изследва живота си непредубедено и безпристрастно, ще го потвърди, след като види колко много злини е сторил, опитвайки се да върши само добрини. Злините пък, сторени от човечеството като цяло в резултат на обединените усилия на отделни общности или на цели общества, са повече от ужасяващи и хилядите паметници на загинали и гробове на починали във войни, кланета и конфликти сочат недвусмислено, че човекът не е идеално същество, и не само не може да построи идеално общество, а строи репресивни и експлоататорски общества, ако никой не му попречи да стори това. Нежеланието ни да помним както злото, сторено от нас, така и злото, сторено от хората преди нас, поради страха и несигурността, които това поражда, води до лъжливото усещане, че ако положим съответните усилия и спазваме съответните правила, ще успеем да построим идеалното общество. Масово битува мнението, че диктаторските общества с техните репресивни апарати, култа към личността и скриването на информация принадлежат към миналото и не могат да съществуват сега и със сигурност няма да съществуват и в бъдеще, тъй като човекът е разумно същество, което се учи от своите грешки и се усъвършенства, правейки света все-развит и по-красив с всеки изминал ден.
Това, че човекът твори чудеса на земята и покорява планети в небесата, че прави открития и постига развитие, е факт, но то не отменя другия факт, че проблеми има и че ако даден проблем не съществува тук, той не съществува на други места по земята. Бедността, невежеството и изостаналостта са язви, които тровят живота на милиони хора по света, както и явления като престъпност, корупция, насилие и експлоатация, от които не може да се отърве нито едно общество на земята.
Всеки нормално разсъждаващ човек ще признае, че проблемът не е в липсата на средства или напредък, а в човешката злина и в безсилието на човека да овладее егоизма и да победи слабостта. Този, който не го признава или го признава, но отказва да го разреши или се примирява с него, съдейства не само за неговото оставане, но и за неговото задълбочаване. Доказателство за това е случващото се с народите, живеещи в комунизъм сега, и случилото се с народите, живяли в комунизъм в миналото. Хората помнят само това, което искат да помнят, и това, че ние не помним или не искаме да си спомняме ужасите на комунизма, не означава, че тях ги е нямало и че те не са причинили страдания на огромен брой хора.
Няма идеално човешко общество и не може да има, но има възможни и невъзможни общества. Комунизмът е невъзможен не само защото се основава на погрешната презумция, че човекът може да бъде идеален, но и поради ред други причини, които му пречат да се осъществи на практика, една от най-пагубните от които е вярването, че може да има свръхидеален човек, който да бъде лидер на това общество и на когото всички останали трябва да се подчиняват и да се възхищават. Всички досегашни лидери с подобни претенции са доказали недвусмислено несъстоятелността на това вярване с делата си и с разбитите съдби и прекъснатите животи на хиляди техни сънародници в затвори, трудови и концентрационни лагери и чрез избиване без съд и присъда и без доказване на виновност. Голяма част от истината за тези деяния се крие или се унищожава с цел избягване на отговорността и възраждане на идеята за светлото комунистическо бъдеще. Но ако човек наблюдава внимателно и разсъждава логично, ще може сам да достигне до истината, че това е невъзможно. Кой от нас може да каже за себе си, че е свръхидеален? За кои други хора, които познаваме, можем да кажем, че са свръхидеални? Колко свръхидеални хора познава човечеството изобщо? Отговорът е явен – николко, с едно изключение: Исус Христос, който обаче е не само Човек, но и Бог!
Хората казват, че рибата се вмирисва от главата… Как може да се приложи това към диктаторските общества? Ако диктаторът е човек като всички останали със съответните недостатъци и пороци, но не ги признава, а дори ги представя за достойнства и ги налага като пример за следване от останалите, най-доброто, което може да се случи, е те да откажат да ги приемат, като заплатят необходимата цена за това (загуба на имот, работа, здраве и дори живот). Най-лошото, което може да се случи и което обикновено се случва, е приемане и мултиплициране на пороците и недостатъците от останалите и заразяване на цялото общество с тях, предизвикващо страх, разочарование, отчаяние… и водещо до забавяне и дори до спиране на развитието поради неусвояване на възможностите, задушаване на инициативността и възцаряване на посредствеността.
Какво се случва, когато човек е разочарован или уплашен? Случва се това, че той се обезверява и престава да дава и малкото, което дава или което му се позволява да дава. Посредствеността не обича експертността, защото тя я изявява и изобличава. Нейната глупост я кара да мисли, че ако премахне експерта, ще премахне и проблема, тъй като изобщо не може да предположи, че проблемът е тя, а не другата страна. Ограничаването на експертността (в комбинация с другите ограничителни политики) води до понижаване на производителността и неспособност на обществото да задоволи част от потребностите си поради липсата или недостига на продукти и услуги, вследствие на което възникват различни видове кризи, между които и социални и екологични катастрофи… Аз самата съм преживяла няколко режима на тока и водата, една купонна система, една ядрена катастрофа и множество липси на стоки от първа необходимост. Те обаче не се преживяваха или се преживяваха в много по-малка степен от властимащите и техните поддръжници, които се ползваха със специални права и привилегии (високи заплати, големи апартаменти, пътувания в чужбина и др.).
Макар и да се проповядваха равенство, братство, свобода и разпределение на благата според потребностите, нямаше нито едно от тези неща. И не можеше и да има. Не може да има и сега, при демократичната форма на управление или при която и да било друга форма на управление, осъществявана от човека, тъй като нищо, което е измислено от нещо грешно, не може да бъде безпогрешно. Човекът е не само добър (и за наше щастие е и не само зъл), за да може да построи общество, което да е абсолютно добро, но може да построи общества с различни степени на доброта или злина.
Демокрацията е по-добра от социализма поради плурализма и по-голямата свобода, както и поради управлението на обществото от повече от една „глава“. Плурализмът допуска съществуването на различни идеи за устройството на обществото и дава възможност за тяхното доказване чрез прилагането им на практика, което им позволява да изявят истинската си същност, защото само делата показват истинността на думите на устата. Това е и една от причините комунизмът да не допуска съществуването на други идеологии, тъй като тяхното осъществяване ще изяви неговите недостатъци. Ако той имаше самочувствието на правилна идеология, нямаше да се страхува да направи това. Всяка идеология с такива претенции трябва да може да позволи на друга идеология със същите претенции да се докаже и, в случай че се окаже по-добра, да ѝ отстъпи мястото си на водеща, за да бъде по-добре на всички. В случай че се окаже по-лоша, хората сами ще изберат отново първата поради същата причина. Самият Бог прави това, като позволява на човека да осъществи друг начин на управление на света, в който Той няма главната дума, за да може да познае от опит грешността на своя избор и да се върне при Него. Това е един тежък и труден начин, свързан със страдания и смърт, но той единствено е ефективен. Предупреждението и забраната за познаване на злото, докато то е още извън човека, се оказват уязвими поради възможността за манипулиране на мисленето, от която се възползва Божият противник, за да всее в него съмнение и да го подтикне да го опита, за да го поквари и подчини. Личното познаване на злото поставя човека в положение на съзнателен избор между две противоположни неща, носещ последствия за вечността, които той не може да промени или отмени: избралият съответното нещо – добро или зло – се превръща в това нещо, тъй като то става част от самото му същество чрез неговото мислене и вършене и го съставлява като такова. Същото се случва в много по-големи мащаби и с човешките общества, състоящи се от отделни личности, избиращи да бъдат едното от двете неща и характеризиращи обществото като такова.
Защо хората избират да бъдат зло вместо добро при явното превъзходство на първото над второто, е въпрос, чийто отговор не е лесен. Отговорът предполага логическо мислене, а в този избор няма логика. Липсата на логика нарушава закономерността и се проявява като лъжа, която може да приеме много „образи“ (и следователно отговори, които са неверни). Истината е една, а фалшификациите – много. Във всеки случай, злото е факт и хората, които го избират, също са факт, както е факт и комунизмът, една от най-враждебните на Бога идеологии, и въпросът е, защо хората го избират и ще продължат ли да го избират?
Познавах и познавам много достойни и почтени хора, които избират комунизма от идеализъм. Повечето от тях не познават или не желаят да познаят истината, защото е ужасна, и предпочитат да живеят в един измислен свят на вятърни мелници и добри дела, смятайки, че с живота си ще повлияят на света. За съжаление, идеализмът не върши работа, тъй като не разрешава проблема с греха, който присъства и в най-добрите хора и който – ако не бъде отстранен – ще се разрасне и ще придобие огромни размери, завладявайки не само неговия притежател, но и цялото общество. Тъй като скоростта, с което това се случва, може да бъде различна, в началото неговото съществуване може дори да не се забелязва, но с течение на времето то става все по-видимо и по-необратимо, и предизвиква смърт във всичко, до което се докосне.
Някои хора избират комунизма от интерес и защото могат да се облагодетелстват и обогатят за сметка на другите в по-голяма степен поради възможностите, които той предлага. Такива хора биха се правили това във всички общества, но комунизмът им предоставя по-големи възможности с липсата си на гласност, фаворизиране на удобните хора и скриване на истината. Тези хора винаги ще избират комунизма, защото им е изгодно, и ще се противопоставят на всяка друга идеология, която би застрашила техните интереси. Оставени на свобода, те се превръщат в едни от най-големите използвачи и експлоататори, които в крайна сметка причиняват не само провала на комунизма, но и собствения си провал, тъй като никой не може да работи и да произвежда по-добре от уважавания и добре възнаграждаван работник или служител.
Колкото и да са глупави и жестоки, тези хора не са толкова страшни и вредни като онези, които избират комунизма, за да се обогатят с човешки души. Често пъти те заемат много високи позиции със съществено влияние върху хората. Повечето от тях предпочитат да живеят в лукс и охолство, но някои могат да живеят и доста бедно или аскетично, смятайки се за особено извисени и духовни. При тях разликата между външната набожност и вътрешната поквареност може да стигне дотам, че да започнат да се представят за богове.
Със сигурност съществуват и други причини за избиране на комунизма, но всички те съдържат в различна степен изброените дотук неща. И въпросът сега е, може ли човекът да се освободи от тази злина и колко са хората, които ще пожелаят да сторят това? Отговорът е явен и той е колкото отчайващ, толкова и обнадеждаващ: Комунизмът живее във всеки един от нас и никой не може да го победи освен Онзи, който съществува извън нас, стига да Го помолим да стори това, защото ни е създал, и ни обича като Създател и като част от Собственото Му същество, в „което живеем, движим се и съществуваме. …Защото дори Негов род сме“ (Деяния на апостолите 17 глава, 28 стих). Той ще изчисти боклука от Своята „градина“ и ще я превърне в рай – такъв, каквато я е замислил да бъде първоначално. Нека да не се заблуждаваме, че можем да надхитрим Бога, защото когато Бог планира нещо, Той със сигурност ще го осъществи и никой няма да Му попречи да го стори, дори и целият свят да се превърне комунистически! Защото освен боклук, има и стойности неща, и сред тях са онези хора, които избират доброто и търсят Бога. За тях Той събира боклука встрани от пътеката, за да го изгори на място далеч от градината, и да я направи чиста градина с чисти хора. Въпросът е: Какво избираме да бъдем – боклук, който ще изгори, или добро, което ще устои?!
Лил
Октомври – декември 2020