Те посяват бомби и ракети, танкове и дронове със смърт,
и очакват да пожънат после почести и слава, и живот.
Няма кой да им покаже почит – сградите са черни руини,
а земята, пълна със снаряди, ражда само огън и стрели.
Може би децата ще ги хвалят, нямайки родители сега,
и останалите живи старци, без надежда и копнеж в сърца?
Как да хвалят своите убийци – хвалят ли се сеещите смърт
и донеслите страдания и гибел в края на злочестия им път?
Ако само можеха да си представят, че стоят от другата страна,
може би ще можеха да видят истинския лик на таз война…
И защо не мислят за ефекта и какво ще бъде след това,
след като приключи тази битка и се върнат живи у дома?
Ще заспят ли мирно и спокойно, спомняйки си гледките от кръв,
или ще се будят денонощно от кошмари за война и смърт?
Няма ли със завист да си спомнят за умрелите на бойното поле,
че са освободили от товара да участват в страшното клане…
А не можеше ли всичко да е друго – без война и без излишна смърт,
ако всички считахме за ближни хората по земния ни път?
Вижте колко много са местата, незаети от човешки крак,
на които, ако се потрудим, можем да издигнем град!
Само трябва да вляво да погледнем или вдясно, или по-напред,
и ще видим колко е богата нашата земя на хляб и мед!
Вместо да се караме и бием, трябва да се хванем за ръце,
и да насадим градина, пълна с животворни плодове!
Лил
24/02/2024