Защо нямаме мир и какво можем и направим, за да го имаме?
Всички говорят за мир и всички казват, че не искат война… Искат ли го наистина? Когато наистина искаме нещо, ние правим всичко възможно, за да го имаме: учим, за да придобием знания; трудим се, за да си изкараме прехраната; спортуваме, за да си поддържаме здравето; пазим се, за да живеем в безопасност… Всички полагаме усилия, за да имаме това, което искаме да имаме. Какво трябва да правим, за да имаме мир?
Преди всичко, трябва да признаем, че го нямаме. И трябва да се запитаме защо го нямаме. Защо се караме и се бием? Защо се лъжем и се крадем? Защо се измъчваме и се убиваме?
Обичайният отговор на тези въпроси е: „Защото те ме предизвикаха. Те започнаха първи. Те ме удариха.“ И често пъти е точно така! Жената прави нещо напук на мъжа. Съседът надува музика до 3 часа през нощта. Хулиганите нападат стареца и му взимат последните пари за храна.
Ние обаче не правим нищо лошо и дори и не си помисляме да го направим — или? Никога ли не мислим злото на другите и винаги ли им желаем само доброто? Какво им мислим и какво им желаем, когато ни обидят или измамят, или ударят? Казваме си ли: „Те са виновни, но аз няма да им отмъстя — ще оставя съда на Бога или ще ги изпратя да отговарят пред съда, защото искам да дам шанс на мира!“; или взимаме съда в наши ръце и се разправяме както си знаем?
Кое е по-лесно да кажем и да направим — да се разгневим и да ударим или да се въздържим и да оставим? Знаем кое е по-лесно — това, което правим инстинктивно и първосигнално. Но то ли е по-доброто?
Мирът се постига с мир, не с война. Ако нямаме мир в себе си, няма как да го постигнем извън себе си. Възможно ли е обаче да го постигнем в някоя от гореописаните ситуации?
В Бибилята са записани следните думи на Господ Исус Христос: „Чули сте, че е било казано: „Око за око, зъб за зъб.“ А пък Аз ви казвам: Не се противете на злия; но ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата. На този, който би поискал да се съди с теб и да ти вземе ризата, остави му и горната дреха. Който те принуди да вървиш с него една миля, иди с него две“ (Евангелието според Матей 5 глава, 38 – 41 стих). Защо се казва така? Не е ли несправедливо да направим това, което се казва, че трябва да направим, и то не веднъж, а два пъти?
Несправедливо е, да. Да изтърпим бой два пъти…, кражба два пъти…, принуда два пъти…, без да имаме никаква вина, определено увеличава несправедливостта вместо да я намалява, но обратното на него е война.
Изборът е: или да се жертваме два пъти, като се смирим, или да отвърнем на удара и да разпалим още по-голям конфликт, тъй като войната има свойството да се разгаря както огънят — в гората! И не само това, но може да стане така, че другият, след като види нашето смирение, може да се замисли и да осъзнае, че не е прав, и да ни се извини, и дори да ни стане приятел! Не е лесно, но резултатът си заслужава: приятелството е несравнимо по-хубаво от враждата, мирът е несравнимо по-добър от войната, а насладата от победата на доброто над злото прогонва всякаква горчивина и ни изпълва с такъв мир, който само Бог може да даде!
Исус казва: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам: Аз не ви давам, както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои“ (Евангелието според Йоан 14:27). Послушанието на Божиите думи има свойството да произвежда мир, който нищо друго не може да произведе. Това става, защото изпълнението на Божия закон е най-правилното нещо за човека, създаден да го живее и да го изявява.
Да, обаче, ще каже някой, има хора, на които, ако им обърнеш бузата си веднъж, няма да спрат да те бият; или ако им дадеш ризата си и горната си дреха, ще ти вземат и панталоните, и обувките, и всичко (както са направили с Исус на кръста, като са Го съблекли гол и дори са разиграли дрехите Му на търг, докато Той се е мъчел на кръста, понасяйки наказанието за греха на всеки един от нас!)! Какво да направим тогава?
Даването на шанс е еднократен жест (макар че понякога може да бъде и двукратен или дори трикратен). Исус не казва: „Ако те пляска някой по бузата, винаги му обръщай и другата си буза или… винаги му давай всичките си дрехи, или… винаги прави, каквото той иска!“ Господ по-добре от нас знае, че има хора, на които дори и да им дадеш целия свят, пак няма да кажат: „Стига!“; или дори и да изпълниш всичките им желания, пак няма да кажат: „Достатъчно е!“! Това е така, защото те не искат мир, а само война, защото те самите са само война… като този, на когото служат — Божия враг Сатана. Тогава какво?
Тогава има два варианта: ако можем, да ги оставим и да се отделим, а ако не можем, да се изправим срещу тях и да им се възпротивим. В първия случай избягваме войната чрез отделяне; във втория се бием по принуда поради нападение.
Първото е направил Аврам с племенника си Лот, когато мястото, което са обитавали, е станало твърде тясно за техния добитък и говедарите им са започнали да се карат. По-мъдрият от двамата — Аврам — е дал правото на по-младия Лот да реши къде да отиде — в плодородната околност на Йордан или в ненапояваната земя на Ханаан. Лот е избръл първото и е оставил на чичо си второто, излагайки себе си на пагубното влияние на Содом и оставяйки чичо си на Божието благоволение и грижа, които в крайна сметка се оказват много по-добри от земните блага, на които той разчита. Конфликтът е разрешен и отношенията между двамата сродници са запазени.
Не така се случва с израилатяните в Египет обаче. Тогава също има конфликтна ситуация, тъй като израилтяните стават по-многобройни и по-силни от египтяните, и от страх да не им станат противници и да престанат да им слугуват, египтяните започват да ги експлоатират и да убиват новородените бебета от мъжки пол. Бог предлага изход от конфликта, като изпраща Мойсей при фараона, за да му каже да ги пусне да си отидат от Египет, но фараонът не се съгласява, а ги преследва до дупка, макар че това коства живота на собствения му син, тежки загуби за целия египетски народ и потапянето на армията му в Червено море, чиито води Бог разделя, за да направи път, по който да мине израелският народ и да се спаси. Бог дава възможност на фараона да избегне всичко това, но той не се подчинява, а се закоравява и причинява сам това огромно унищожение.
Войната не винаги завършва толкова успешно за експлоатирания и измъчвания… Понякога Бог допуска Неговият народ или служител да понесат несправедливо страдание или дори смърт, както се случва с Йоан Крастител, Стефан и почти всички апостоли, и преди всичко със Самия Него във „войната“ Му срещу Бог Отец, чийто враг Той става доброволно, като се натоварва с нашите грехове и понася нашето смъртно наказание, за да можем ние да станем Негови приятели и да живеем заедно с Него в небето!
И така, мирът не идва просто така, а се постига с усилия и за него се заплаща цена, която понякога може да включва доброволно смирение, лишения и дори смърт.
Има и други конфликтни ситуации, които също не носят мир, а война, като унижение, принуда, експлоатация, злоупотреба, тормоз… Винаги когато има неправда, има и вражда. Мирът не се постига с неправда и не съществува там, където тя съществува. Едва когато тя си отиде, той може да дойде. Ако ние сме причината за тази неправда, трябва да я премахнем. Ако не сме и можем да я избегнем, свободни сме да я избегнем, но ако не можем, трябва да я изтърпим и да се молим на Бог да ни освободи. Той винаги отговаря на тази молитва (макар и не винаги по начина, по който си го представяме), защото Бог е Бог на мира, правдата и радостта и рано или късно прави така, че те да възтържествуват. „Защото Божието царство не е ядене и пиене, а правда и мир, и радост в Светия Дух“ (Посланието до римляните 14 глава, 17 стих). „Защото, истина ви казвам: докато премине небето и земята, нито една йота, нито една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне“ (Евангелието според Матей 5 глава, 18 стих).